Благодаря ти, Стар!

Van Gogh

Van Gogh

Вървя по асфалта. Алеята е гладка и равна. Вятърът раздухва леко посребрелите ми коси. Мирише на пролет. Зелено е. Толкова е зелено, че носът ми се опитва да поеме всичкото зелено наоколо. Усмихвам се. Чуват се детски гласове. Малките тичат. После спират, закачат се помежду си и пак хукват. Пролетта е като децата – не можеш да й се наситиш. Мисля си, че нямам достатъчно пространство в гръдния кош, за да разпъна белите си дробове така, че да поемат повече от пролетта. Вдишвам, усмихвам се. Издишвам. Става ми леко и криввам от асфалта. Обувките ми са с тънка подметка. Така усещам всяко камъче под ходилата. Чувствам се жив. Разпознавам с докосване релефа. Усещам мекотата на прясната зелена трева. Много е мека, толкова, че се събувам бос. Гъделичка ме по краката. Нося обувките си в ръка като малко дете. Не, по-скоро като възрастен, който се радва на живота като малко дете. Когато бях малък, губех обувките си често. Забравях да ги нося в ръка или изпусках някоя някъде.

Стар е около мен – винаги на няколко метра напред. Души. Проучва територията – любимата му разходка в парка. Всеки ден сме така. Вървим и се наслаждаваме на живота. Аз съм стар, а той е млад. Само името му е Стар. Идва от звезда, на английски. Казвам го, за да не се заблудите. Съседът ми още ми се смее, че съм му дал това име, но за мен той е златна звезда и му подхожда.

Усмихвам се. Стар върти доволно опашка. Толкова е шумен, че прави вятър с нея и буквално ме пляска по панталона. Така прави, когато е открил нещо и е доволен. Показва ми, че е щастлив.

Продължаваме напред. Вървим заедно по меката трева. Тревата свършва. Така е в парковете – рано или късно се озоваваш пак на асфалтовата алея. Слагам обувките и каишката на Стар. Стои близо до мен – примерно. Хората ни се възхищават. Усещам го. Ние сме перфектната двойка. Няма да давам сравнения с други перфектни двойки. Ние сме несравними.

Стигаме до светофара. Тук е краят на парка. После идва ред на улицата и квартала. Това е от онези натоварени светофари, които нямат звукова сигнализация. Но аз съм стар. Толкова стар, че помня времената, когато нямаше дори светофари, камо ли звукова сигнализация.

Стар е млад, на него не му трябва звукова сигнализация. Светва зелено и Стар ме подръпва напред. Аз включвам белия бастун в действие и започвам да потропвам пред себе си с него. Не че ми трябва. Правя го за околните, за да ме виждат. Аз виждам всичко кристално, нали си имам Стар. Той е моята звезда в нощта на слепец. Всеки ден му казвам по няколко пъти: „Благодаря ти, Стар!“

 

Author: Dessislava Bogdanova

В живота си имам няколко любими неща - изкуството, пътешествията, литературата, фотографията, модния дизайн. Във времето тези много мои интереси намериха място в моята професия - Връзки с обществеността. След 8 години в няколко от най-големите ПР и рекламни агенции в България - български и международни, продължавам своето развитие в сферата на дигиталните комуникации в една от най-големите банки в България. Междувременно пиша за пътешествия, за интересни теми в сферата на маркетинга и социалните медии и... приказки, защото трябва и да творим със замаха на въображението ;) Този блог е с материали, които изразяват изцяло личното ми отношение като автор и човек и не засягат професионалните ми ангажименти.

Share This Post On