Кученцето, което си имаше дядо
Трамваят потракваше по линиите. Наближаваше спирката, на която възрастният господин трябваше да слезе. На около 50 сантиметра от него стоеше мирно красив голдън ретривър. Човекът го държеше на въженце, макар и видимо да не бе особено нужно, тъй като животното изглеждаше далеч по-стабилно от хората, които се поклащаха наляво -надясно със завиващия трамвай. На няколко метра от господина две майки с деца на висок глас коментираха какво е това куче в трамвая. Възмущаваха се, но не обръщайки се директно към господина, а мрънкайки под носа си и споделяйки общите си притеснения, че тези кучета са навсякъде, а децата им страдат от това и няма спасение. Кучето сякаш осъзнаваше, че майките говорят точно за него и гледаше концентрирано в другата посока. Превозното средство заскърца по релсите и намали своя ход. Предстоеше спирката, на която дядото трябваше да слезе, за да отиде да си вземе от общината някакви документи, които се предаваха само лично. Кучето се изправи и подръпна леко повода си, за да даде знак на своя стопанин, че е време да тръгват. Дядото запристъпва смело напред към вратата. В другия край двете майки с облекчение коментираха, че най-накрая кучето ще напусне превозното средство, за да се освободи повече пространство за техните колички с бебета. Господинът се усмихваше и се движеше леко напред и буквално не побутваше никого от добре сгъчкалите се в работния ден пътници. За сметка на това няколко средни на възраст господа му удариха по едно “приятелско” рамо, разбутвайки хората, за да не изпуснат спирката. Възрастният мъж с посребрели коси продължаваше да се усмихва и от време на време да казва “Извинете, извинете…” Така с кученцето му успяха да слязат на спирката и да поемат в правилна посока. Господинът с благата усмивка потропваше уверено с белия си бастун по изпотрошените градски плочки и не се страхуваше, че няма да уцели правилното място, където да стъпи, защото неговото куче беше най-добрият водач, който бе имал някога през целия си живот на незрящ....
Добрите дела
Беше мразовито утро. Сух студ, заледени пътища, покрити с лед дървеса. Като под стъклен похлупак бе всичко. Мария вече бе на път към своята работа. Колата беше цялата заскрежена и трябваше да я почисти преди да тръгне. Потриваше замръзналите си пръсти. Само 5 минути откакто бе навън и пръстите й вече се бяха вкоченили и студът щипеше дори през ръкавиците. Беше доста под нулата. Когато се качи в колата, климатикът все още не бе загрял достатъчно въздуха и тя потърка пръстите си преди да включи скоростите и да потегли. Както всяка сутрин, и днес по трилентовото шосе имаше камикадзета, агресивни шофьори, заспали шофьори, нагли и такива, които не пречеха на нормалното движение. Въпреки че празниците наближаваха, лудницата беше пълна, а хората изглеждаха все по-уморени и изнервени. След още известно препускане в пространството, Мария стигна на паркинга, където оставяше колата си всеки ден. Забърза се пеша към офиса. Замислена в плановете за деня и какви задачи предстояха, не гледаше напред, а по-скоро беше забила нос в замръзналата земя и обмисляше с какво да започне. Изведнъж чу глас на възрастна жена. – Извинете, мога ли да Ви помоля за нещо? – каза възрастната жена. Мария бе достатъчно възпитана, за да повдигне глава и да отговори положително на този въпрос, дошъл сякаш от нищото. – Кажете с какво мога да помогна? – обърна се тя към възрастната жена. Тя беше цялата в черно, със забрадка и стара чанта. – Срамувам се да Ви помоля, но нямам пари – започна възрастната жена с насълзени очи. – Мъжът ми е приет в болницата и му трябват лекарства, а парите не стигат – продължи тя, гледайки в земята. – Колко пари са нужни за лекарствата? – попита Мария – 38 лева – каза възрастната жена с насълзени очи. – Ето Ви нужните пари – подаде ги Мария. – Успех и дано се оправи бързо! – Много Ви благодаря! Не знаете колко добро правите за мен – каза жената и се забърза към близката болница. А Мария се замисли как парите значат и много, и нищо. Но винаги има начин да стигнат и до този, който има голяма нужда от тях не само преди Коледа. ...
Фрагменти от залеза
Най-дългата история на всеки от нас е собственият ни живот. Още от древността в митологията Съдбата има своята особена тежест и някак управлява, наставлява, предписва нашите премеждия, успехи, висоти и падения. Дали за да внушава страх и покорство, или за да крепи чрез вярвания, ритуали и традиция, обществата и в наши дни продължават да пазят и предават този мит, че Съдбата все пак съществува, тя е някъде там, дебне ни и ние можем само да изберем пътя, не и крайния резултат. Честно казано… на пук на всички тези хилядолетни стереотипни представи съм смятала, че ние сами определяме собствения път и ако имаме смелостта – пишем собствената си история така, че когато прелистваме страниците на миналото се гордеем с този човек от нашето минало, а човекът от настоящето не се страхува да живее в непредсказуемостта на момента, в който си поема дъх, за да продължи да бъде на тази земя. Животът е множество от образи, фрагменти от най-важните моменти, които оставят спомени за по-дълго в съзнанието ни, а маловажните неща остават в “кошчето” на нашата памет. Сигурна съм, че колкото хора има на тази земя, толкова различни списъци на най-важните 100 неща в живота биха се родили. Вероятно приятелите, семейството, успеха, здравето – ще бъдат в топ 10, защото стереотипите ни налагат това или пък просто защото без тези неща наистина човешкото същество не се чувства пълноценно. А дали е така? Всяко поколение има своята история и своите ценности. Има и хора, които живеят и мислят отвъд времето на своето поколение, но те са по-скоро изключение от правилото. Тези хора са актуални винаги, те лесно комуникират с хора от различни поколения и хора с различни приоритети в живота. Ако се замисля какъв е моят личен списък на най-важните неща в живота ми, в топ 10 със сигурност ще попадне “Хармонията с мен самата и балансът”. Вероятно е по-лесно да поставим в списъка си със задачи постигането на материални резултати – по-лесно измерими и по-полезни при употреба в наши дни, но … не обичам да ми бъде лесно 😉 И все пак нека се върна на фрагментите. Всеки ден има поне един миг, който си струва да не бъде пропуснат. За някои от нас това може да бъде изгревът, за други залезът, а за трети – звездното небе. Дори и няколко секунди могат да осмислят много от това, което правим в деня, за да продължим напред. За да не изпуснем тези мигове, трябва да имаме очи, за да ги видим и най-важното – да си дадем шанса да станем част от тези моменти. Защото те се случват, а ние може и да сме им обърнали гръб и ей така да “проспим”...
По Коледа ставали и чудеса?
Повечето неща, които правим в живота си ги правим на първо място за себе си или поне така е редно, за да се чувстваме щастливи, а нашето щастие да радва и хората около нас. Много често имаме идея да направим нещо и заради другите около нас. Дори и в тези ситуации – въпреки че на пръв поглед нашата цел е щастието на други хора, всъщност това не е съвсем така. Правим го, за да се чувстваме добре от направеното. Причините могат да бъдат повече от една. По Коледа много хора и компании стават по-добри. На някои им се случва и повече от веднъж годишно, не отричам. Все пак водят социална и отговорна политика… Но защо го правят тези хора или тези компании? Винаги ли е съвсем безкористно и възможно ли е това? Факт е, че има хора и компании, които чрез този си акт търсят популярност сред аудиторията. Сигурна съм, че има и много хора и компании, които го правят искрено и заради добри и чисти помисли. Дали обаче всяко едно такова дело – най-често на “непоискано добро” директно от нуждаещия се, а през асоциация, НПО или друга страна, не води до загуба на баланс на енергията и промени, които дори могат да не бъдат позитивни за обекта, на когото всъщност компанията или човекът правят добро? Вероятно е малко странно да си задавам този въпрос точно през месец декември, когато вървят стотици благотворителни инициативи. От друга страна е странно и да виждам с очите си или да чувам за хора, работещи за благотворителни асоциации, които карат много скъпи коли и носят още по-скъпи маркови дрехи. Не казвам, че трябва да ходят в дрипи. Просто изникват съмнения у мен за това как се финансират такива организации с хуманни цели. Дали “направеното добро” от личност или компания въобще достига до човека, който настина се нуждае, но в крайна сметка дори не е поискал това “добро” пряко. Казват, че във Вселената всичко е подредено благодарение на баланса между различни сили. Всяка промяна, води до други промени. Всичко е свързано в една система. И тук е моментът да се замислим върху народната мъдрост за непоисканото добро – то не само може да не бъде оценено, но и да доведе до много негативи, които не биха възникнали, ако не е извършено “едно непоискано добро”, само за да удовлетворим собственото си его. ...
TEDxMladostWomen – позитивни разкази
Днес имах честта да бъда на събитието TEDxMladostWomen. Истината е, че това беше едно от най-позитивните събития, на които скоро съм присъствала. Защо? Защото всъщност получих покана от DinеrsClub International, за да присъствам и това беше всъщност първата ми награда от игра във Facebook, в която някога съм участвала. (Аз обикновено съм тестер на приложения, на игри, на апликации, в повeчето от които дори нямам право да участвам и всъщност до тази седмица не бях играла за каквито и да е награди чрез фейсбук.) Но трябва да призная, че желанието да присъствам на TEDxMladost Women беше силно и поради това реших, че ще се пробвам да спечеля покана. И все повече вярвам, че енергиите на привличане влияят над ситуации и хора 🙂 И чудото не закъсня. Получих много мило съобщение от DinеrsClub, че всъщност и аз съм сред избраните дами, които да посетят събитието. Защо събитието наистина ми хареса? На първо място, защото повечето лектори бяха успели жени … Шегувам се 😉 Имаше и двама лектори мъже. Но първото е вярно. Всички участващи бяха успели и то не къде и да е, а в България. За мнозина това изглежда невъзможно да се случи в пределите на нашата родна страна, но всъщност въобще не е така невъзможно. И както Александра Николова, която е част от екипа на EventYard – start up, който се развива успешно и набира скорост, сподели: “Всичко зависи от нас”, включително и какво чужденците мисля за България. Всички лектори бяха особено позитивни хора, такива, които следват мечтите си и не се отказват въпреки трудностите. Оказа се, че понякога мечтите могат и да бъдат не чак толкова позитивни, но това да се разбере от мечтателя едва тогава, когато е реализирал мечтата си – Да, възможно е постигането на самата мечта да не те е направило така щастлив, както си очаквал, но не трябва да се отказваш да търсиш позитивното и възможностите. Личната история на кулинарната блогърка Йоана, предизвика истинско вълнение сред аудиторията в залата. Йоана мечтае още от съвсем малка да бъде слаба и увлечена от тази своя мечта се сблъсква с булимията. Но с воля и предполагам позитивно мислене се насочва към това да създава и твори в кухнята. Човек “яде” и с очите си. Ражда се блогът на Йоана и всъщност това променя живота й. Останах особено впечатлена и от представянето на Виргиния Захариева – психотерапевт. Едно от най-силните послания в нейното представяне за мен лично бе това, че не бива да ставаме роби – на вещи, на къщата си, на мечтите си дори. Ако се замисля, отдавна не се бе случвало толкова много часове просто да мълча и да слушам. Оказа се хубаво и пълноценно изживяване....