Облечен в мъгла

Късна есен, мъгла във влажното утро. Две кучета, бездомни – без подслон и без стопанин, лаят сподавено след преминаващи коли. И после, след само миг – стават тихи и се приближават към един чувал насред полегналата и изсъхнала трева. Изпод чувала се подава грубата ръка на мъж и милва по главата едно от двете кучета. Чувалът се оказва дрипи, омотани около тялото на възрастен мъж, който е полегнал насред тревата, на метър от алеята за пешеходци и на два-три метра от големия столичен булевард, по който всеки ден в задръстването пъплят хиляди автомобили.  Дали е пренощувал там и тъкмо се буди от съня си, или пък е бил замаян от алкохола и поседнал да почине, без значение къде, се е унесъл в сън… Без значение къде… И някаква необяснима любов и хармония имаше между скитника и бездомните кучета. И още по-странно топло чувство и радост се усещаше в пространството около тях. Сякаш бяха в друго измерение, където проблемите на всички в задръстването се стопяваха, където преминаващите пешеходци се губеха, дори и на метър от бездомния мъж сякаш не искаха да бъдат там и не бяха там. А скитникът и двете кучета бяха като картина със собствен живот вътре в по-голяма картината, като в друго време, което течеше по-бавно, по-светло, където мъглата чезнеше и някак слънцето озаряваше златната полегнала,  суха трева. Мястото и времето нямаха значение, защото този момент съществуваше въпреки тях, съществуваше паралелно и бе невидим за мнозина. А тези, които успяваха да видят отвъд мъглата, златото в тревата – се усмихваха, защото поне за миг успяваха да надникнат в един паралелен свят, който не само, че беше вълшебен, може би дори бе по-добър и...

Read More
В черупката на охлюв
Oct22

В черупката на охлюв

Ами ако се бях появил на този свят в черупката на охлюв… – седеше и разсъждаваше той за възможностите, които тялото на човек му предоставяше. – Беше по-бърз, по-висок, по-умен, но имаше ли някакво значение всичко това в онази дъждовна сутрин, когато той вървеше навъсено към офиса, а десетки охлюви пълзяха щастливо по алеята, осеяна с есенни листа и жълъдчета, попадали от дърветата. Той беше толкова забързан, защото както всяка сутрин закъсняваше за работа. Работата никога нямаше да свърши, а и не беше най-важното в живота му. Работеше просто, защото трябва, както много други трудещи се неуморно в 21 век мъже. И дали защото беше твърде забързан и не виждаше нищо по пътя си, или просто беше твърде зает да мисли за поредния изпълнен със задачи работен ден, внезапно чу звук от размазана черупка под краката си. – Оууу гадост, настъпих охлюв, – почти извика той на никого, осъзнавайки че  пак трябва да си почиства обувките. – Каква досада… продължи да мрънка навъсено под носа си. Тя вървеше по алеята с чадър в ръка. Въпреки че още валеше слаб дъжд, слънцето блестеше на хоризонта. Беше една свежа есенна утрин. Толкова свежа, че дори шумовете и изгорелите газове на автомобили в задръстването на булеварда се губеха рязко зад стена от дървета, обграждащи алеята. Предстоеше още един прекрасен ден. До офиса оставаха само още няколко стотин метра и тя поглъщаше с поглед прекрасните есенни краски. Алеята беше покрита с жълъди, есенни листа, клонки и охлюви… Оооо имаше толкова много охлюви, които пълзяха бавно и величествено през алеята. Носеха си къщичките и въпреки това не бяха защитени от невнимателен човешки крак. Тя веднага фокусира вниманието си и започна да прескача по пътя си всеки по-малък или по-голям охлюв. Колко щастливи изглеждаха охлювите, изпълнени с живот – в мокрото утро. Вървейки по алеята, прескачайки охлювите, тя достигна и до онзи охлюв, който бе поразен от човешки крак. Не се учуди. Имаше и по-невнимателни хора… “Тези охлюви ме направиха толкова позитивна и щастлива. Създадоха ми хубаво настроение за целия ден и затова съм наистина благодарна…” – мислеше си тя. Така започна нейният прекрасен работен ден, в който всяка нова задача имаше смисъл и й помагаше да развива себе...

Read More