Благодаря ти, Стар!
Вървя по асфалта. Алеята е гладка и равна. Вятърът раздухва леко посребрелите ми коси. Мирише на пролет. Зелено е. Толкова е зелено, че носът ми се опитва да поеме всичкото зелено наоколо. Усмихвам се. Чуват се детски гласове. Малките тичат. После спират, закачат се помежду си и пак хукват. Пролетта е като децата – не можеш да й се наситиш. Мисля си, че нямам достатъчно пространство в гръдния кош, за да разпъна белите си дробове...
Кученцето, което си имаше дядо
Трамваят потракваше по линиите. Наближаваше спирката, на която възрастният господин трябваше да слезе. На около 50 сантиметра от него стоеше мирно красив голдън ретривър. Човекът го държеше на въженце, макар и видимо да не бе особено нужно, тъй като животното изглеждаше далеч по-стабилно от хората, които се поклащаха наляво -надясно със завиващия трамвай. На няколко метра от господина две майки с деца на висок глас коментираха какво е...