Благодаря ти, Стар!
Вървя по асфалта. Алеята е гладка и равна. Вятърът раздухва леко посребрелите ми коси. Мирише на пролет. Зелено е. Толкова е зелено, че носът ми се опитва да поеме всичкото зелено наоколо. Усмихвам се. Чуват се детски гласове. Малките тичат. После спират, закачат се помежду си и пак хукват. Пролетта е като децата – не можеш да й се наситиш. Мисля си, че нямам достатъчно пространство в гръдния кош, за да разпъна белите си дробове така, че да поемат повече от пролетта. Вдишвам, усмихвам се. Издишвам. Става ми леко и криввам от асфалта. Обувките ми са с тънка подметка. Така усещам всяко камъче под ходилата. Чувствам се жив. Разпознавам с докосване релефа. Усещам мекотата на прясната зелена трева. Много е мека, толкова, че се събувам бос. Гъделичка ме по краката. Нося обувките си в ръка като малко дете. Не, по-скоро като възрастен, който се радва на живота като малко дете. Когато бях малък, губех обувките си често. Забравях да ги нося в ръка или изпусках някоя някъде. Стар е около мен – винаги на няколко метра напред. Души. Проучва територията – любимата му разходка в парка. Всеки ден сме така. Вървим и се наслаждаваме на живота. Аз съм стар, а той е млад. Само името му е Стар. Идва от звезда, на английски. Казвам го, за да не се заблудите. Съседът ми още ми се смее, че съм му дал това име, но за мен той е златна звезда и му подхожда. Усмихвам се. Стар върти доволно опашка. Толкова е шумен, че прави вятър с нея и буквално ме пляска по панталона. Така прави, когато е открил нещо и е доволен. Показва ми, че е щастлив. Продължаваме напред. Вървим заедно по меката трева. Тревата свършва. Така е в парковете – рано или късно се озоваваш пак на асфалтовата алея. Слагам обувките и каишката на Стар. Стои близо до мен – примерно. Хората ни се възхищават. Усещам го. Ние сме перфектната двойка. Няма да давам сравнения с други перфектни двойки. Ние сме несравними. Стигаме до светофара. Тук е краят на парка. После идва ред на улицата и квартала. Това е от онези натоварени светофари, които нямат звукова сигнализация. Но аз съм стар. Толкова стар, че помня времената, когато нямаше дори светофари, камо ли звукова сигнализация. Стар е млад, на него не му трябва звукова сигнализация. Светва зелено и Стар ме подръпва напред. Аз включвам белия бастун в действие и започвам да потропвам пред себе си с него. Не че ми трябва. Правя го за околните, за да ме виждат. Аз виждам всичко кристално, нали си имам Стар. Той е моята звезда в нощта на слепец. Всеки ден му казвам по...
Кученцето, което си имаше дядо
Трамваят потракваше по линиите. Наближаваше спирката, на която възрастният господин трябваше да слезе. На около 50 сантиметра от него стоеше мирно красив голдън ретривър. Човекът го държеше на въженце, макар и видимо да не бе особено нужно, тъй като животното изглеждаше далеч по-стабилно от хората, които се поклащаха наляво -надясно със завиващия трамвай. На няколко метра от господина две майки с деца на висок глас коментираха какво е това куче в трамвая. Възмущаваха се, но не обръщайки се директно към господина, а мрънкайки под носа си и споделяйки общите си притеснения, че тези кучета са навсякъде, а децата им страдат от това и няма спасение. Кучето сякаш осъзнаваше, че майките говорят точно за него и гледаше концентрирано в другата посока. Превозното средство заскърца по релсите и намали своя ход. Предстоеше спирката, на която дядото трябваше да слезе, за да отиде да си вземе от общината някакви документи, които се предаваха само лично. Кучето се изправи и подръпна леко повода си, за да даде знак на своя стопанин, че е време да тръгват. Дядото запристъпва смело напред към вратата. В другия край двете майки с облекчение коментираха, че най-накрая кучето ще напусне превозното средство, за да се освободи повече пространство за техните колички с бебета. Господинът се усмихваше и се движеше леко напред и буквално не побутваше никого от добре сгъчкалите се в работния ден пътници. За сметка на това няколко средни на възраст господа му удариха по едно “приятелско” рамо, разбутвайки хората, за да не изпуснат спирката. Възрастният мъж с посребрели коси продължаваше да се усмихва и от време на време да казва “Извинете, извинете…” Така с кученцето му успяха да слязат на спирката и да поемат в правилна посока. Господинът с благата усмивка потропваше уверено с белия си бастун по изпотрошените градски плочки и не се страхуваше, че няма да уцели правилното място, където да стъпи, защото неговото куче беше най-добрият водач, който бе имал някога през целия си живот на незрящ....