Благодаря ти, Стар!
Jan11

Благодаря ти, Стар!

Вървя по асфалта. Алеята е гладка и равна. Вятърът раздухва леко посребрелите ми коси. Мирише на пролет. Зелено е. Толкова е зелено, че носът ми се опитва да поеме всичкото зелено наоколо. Усмихвам се. Чуват се детски гласове. Малките тичат. После спират, закачат се помежду си и пак хукват. Пролетта е като децата – не можеш да й се наситиш. Мисля си, че нямам достатъчно пространство в гръдния кош, за да разпъна белите си дробове така, че да поемат повече от пролетта. Вдишвам, усмихвам се. Издишвам. Става ми леко и криввам от асфалта. Обувките ми са с тънка подметка. Така усещам всяко камъче под ходилата. Чувствам се жив. Разпознавам с докосване релефа. Усещам мекотата на прясната зелена трева. Много е мека, толкова, че се събувам бос. Гъделичка ме по краката. Нося обувките си в ръка като малко дете. Не, по-скоро като възрастен, който се радва на живота като малко дете. Когато бях малък, губех обувките си често. Забравях да ги нося в ръка или изпусках някоя някъде. Стар е около мен – винаги на няколко метра напред. Души. Проучва територията – любимата му разходка в парка. Всеки ден сме така. Вървим и се наслаждаваме на живота. Аз съм стар, а той е млад. Само името му е Стар. Идва от звезда, на английски. Казвам го, за да не се заблудите. Съседът ми още ми се смее, че съм му дал това име, но за мен той е златна звезда и му подхожда. Усмихвам се. Стар върти доволно опашка. Толкова е шумен, че прави вятър с нея и буквално ме пляска по панталона. Така прави, когато е открил нещо и е доволен. Показва ми, че е щастлив. Продължаваме напред. Вървим заедно по меката трева. Тревата свършва. Така е в парковете – рано или късно се озоваваш пак на асфалтовата алея. Слагам обувките и каишката на Стар. Стои близо до мен – примерно. Хората ни се възхищават. Усещам го. Ние сме перфектната двойка. Няма да давам сравнения с други перфектни двойки. Ние сме несравними. Стигаме до светофара. Тук е краят на парка. После идва ред на улицата и квартала. Това е от онези натоварени светофари, които нямат звукова сигнализация. Но аз съм стар. Толкова стар, че помня времената, когато нямаше дори светофари, камо ли звукова сигнализация. Стар е млад, на него не му трябва звукова сигнализация. Светва зелено и Стар ме подръпва напред. Аз включвам белия бастун в действие и започвам да потропвам пред себе си с него. Не че ми трябва. Правя го за околните, за да ме виждат. Аз виждам всичко кристално, нали си имам Стар. Той е моята звезда в нощта на слепец. Всеки ден му казвам по...

Read More

Облечен в мъгла

Късна есен, мъгла във влажното утро. Две кучета, бездомни – без подслон и без стопанин, лаят сподавено след преминаващи коли. И после, след само миг – стават тихи и се приближават към един чувал насред полегналата и изсъхнала трева. Изпод чувала се подава грубата ръка на мъж и милва по главата едно от двете кучета. Чувалът се оказва дрипи, омотани около тялото на възрастен мъж, който е полегнал насред тревата, на метър от алеята за пешеходци и на два-три метра от големия столичен булевард, по който всеки ден в задръстването пъплят хиляди автомобили.  Дали е пренощувал там и тъкмо се буди от съня си, или пък е бил замаян от алкохола и поседнал да почине, без значение къде, се е унесъл в сън… Без значение къде… И някаква необяснима любов и хармония имаше между скитника и бездомните кучета. И още по-странно топло чувство и радост се усещаше в пространството около тях. Сякаш бяха в друго измерение, където проблемите на всички в задръстването се стопяваха, където преминаващите пешеходци се губеха, дори и на метър от бездомния мъж сякаш не искаха да бъдат там и не бяха там. А скитникът и двете кучета бяха като картина със собствен живот вътре в по-голяма картината, като в друго време, което течеше по-бавно, по-светло, където мъглата чезнеше и някак слънцето озаряваше златната полегнала,  суха трева. Мястото и времето нямаха значение, защото този момент съществуваше въпреки тях, съществуваше паралелно и бе невидим за мнозина. А тези, които успяваха да видят отвъд мъглата, златото в тревата – се усмихваха, защото поне за миг успяваха да надникнат в един паралелен свят, който не само, че беше вълшебен, може би дори бе по-добър и...

Read More
В черупката на охлюв
Oct22

В черупката на охлюв

Ами ако се бях появил на този свят в черупката на охлюв… – седеше и разсъждаваше той за възможностите, които тялото на човек му предоставяше. – Беше по-бърз, по-висок, по-умен, но имаше ли някакво значение всичко това в онази дъждовна сутрин, когато той вървеше навъсено към офиса, а десетки охлюви пълзяха щастливо по алеята, осеяна с есенни листа и жълъдчета, попадали от дърветата. Той беше толкова забързан, защото както всяка сутрин закъсняваше за работа. Работата никога нямаше да свърши, а и не беше най-важното в живота му. Работеше просто, защото трябва, както много други трудещи се неуморно в 21 век мъже. И дали защото беше твърде забързан и не виждаше нищо по пътя си, или просто беше твърде зает да мисли за поредния изпълнен със задачи работен ден, внезапно чу звук от размазана черупка под краката си. – Оууу гадост, настъпих охлюв, – почти извика той на никого, осъзнавайки че  пак трябва да си почиства обувките. – Каква досада… продължи да мрънка навъсено под носа си. Тя вървеше по алеята с чадър в ръка. Въпреки че още валеше слаб дъжд, слънцето блестеше на хоризонта. Беше една свежа есенна утрин. Толкова свежа, че дори шумовете и изгорелите газове на автомобили в задръстването на булеварда се губеха рязко зад стена от дървета, обграждащи алеята. Предстоеше още един прекрасен ден. До офиса оставаха само още няколко стотин метра и тя поглъщаше с поглед прекрасните есенни краски. Алеята беше покрита с жълъди, есенни листа, клонки и охлюви… Оооо имаше толкова много охлюви, които пълзяха бавно и величествено през алеята. Носеха си къщичките и въпреки това не бяха защитени от невнимателен човешки крак. Тя веднага фокусира вниманието си и започна да прескача по пътя си всеки по-малък или по-голям охлюв. Колко щастливи изглеждаха охлювите, изпълнени с живот – в мокрото утро. Вървейки по алеята, прескачайки охлювите, тя достигна и до онзи охлюв, който бе поразен от човешки крак. Не се учуди. Имаше и по-невнимателни хора… “Тези охлюви ме направиха толкова позитивна и щастлива. Създадоха ми хубаво настроение за целия ден и затова съм наистина благодарна…” – мислеше си тя. Така започна нейният прекрасен работен ден, в който всяка нова задача имаше смисъл и й помагаше да развива себе...

Read More
Няколко думи за мъглата и спепотата на 21 век
Jan13

Няколко думи за мъглата и спепотата на 21 век

Едва ли има някой, който да няма спомени какво е усещането, когато падне гъста и непрогледна мъгла. Пада мъгла… и така с дни. Виждаш често само на няколко метра около себе си. Прилича на тунел, на капак, на стени, които ни обграждат отвсякъде. Нямаме ясна представа какво предстои само няколко метра по-далеч, а когато мъглата е наистина гъста – представите ни за близкото бъдеще секват съвсем. Дали тогава въображението ни говори за някакви възможни предмети около нас, или пък разчитаме на спомени и логика, за да се приберем по-бързо отново между стени? Опитвам се да видя реалността.  Пускам фаровете за мъгла и се надявам, че ще спечеля още няколко метра яснота. Реалността вечер, по тъмно, е още по-неясна и без перспектива в мъглата. Поживях така няколко дни – дни, в които често нямаше слънце, нямаше хоризонт, нямаше звездно небе и после някак си всичко това, което всъщност през цялото време беше там – над мъглата, но не можех да видя, го видях с нови очи. То беше там, а аз дори не го виждах, живейки под капака… Какво се случва често в деня на работещия човек от 21 век? Всъщност, ако кажем, че съзнанието ни перманентно е замъглено, може и да не сбъркаме. Е, ти може и да не си от тези хора, значи си щастлив. Пейзажите се сменят зад гърба ми и склоновете на планината съм сигурна, че се усмихват на изгрева сутрин и на залеза вечер. За мен това остава зад гърба ми или зад стената на сградата, в която съм, все тая – важното е че рядко ги виждам тези красиви неща. Погледът ми през целия ден стига само до няколко стотин метра пред мен (когато шофирам), а доста често стига и само на разстояние от няколко сантиметра – например пред монитора, който води към безброй изкуствени светове, слънца, звезди и какво ли още не… но нереални или по-скоро непреживяни и най-малкото – не са част от живота, защото са отминал момент. Така се получава, че аз често живея в “мъгла” само на няколко метра перспектива от мен. Това се променя, когато уикендите или в почивните дни пътувам. Тогава рязко се появява хоризонтът и онова странно чувство от липса на пространство пред мен изчезва. Слепотата на 21 век е състояние, в което много хора изпадат просто заради начина на живот и обкръжаващата ни среда. Вярно е, че ние можем да изберем дали ще работим в стая със стени, пред монитора или някъде навън, където хоризонтът винаги го има, освен при определени климатични условия, които благоприятстват за задържането на мъгла. Мъгла и слепота, а над нея – цяла Вселена – небе и...

Read More
Кученцето, което си имаше дядо
Dec21

Кученцето, което си имаше дядо

Трамваят потракваше по линиите. Наближаваше спирката, на която възрастният господин трябваше да слезе. На около 50 сантиметра от него стоеше мирно красив голдън ретривър. Човекът го държеше на въженце, макар и видимо да не бе особено нужно, тъй като животното изглеждаше далеч по-стабилно от хората, които се поклащаха наляво -надясно със завиващия трамвай. На няколко метра от господина две майки с деца на висок глас коментираха какво е това куче в трамвая. Възмущаваха се, но не обръщайки се директно към господина, а мрънкайки под носа си и споделяйки общите си притеснения, че тези кучета са навсякъде, а децата им страдат от това и няма спасение. Кучето сякаш осъзнаваше, че майките говорят точно за него и гледаше концентрирано в другата посока. Превозното средство заскърца по релсите и намали своя ход. Предстоеше спирката, на която дядото трябваше да слезе, за да отиде да си вземе от общината някакви документи, които се предаваха само лично. Кучето се изправи и подръпна леко повода си, за да даде знак на своя стопанин, че е време да тръгват. Дядото запристъпва смело напред към вратата. В другия край двете майки с облекчение коментираха, че най-накрая кучето ще напусне превозното средство, за да се освободи повече пространство за техните колички с бебета. Господинът се усмихваше и се движеше леко напред и буквално не побутваше никого от добре сгъчкалите се в работния ден пътници. За сметка на това няколко средни на възраст господа му удариха по едно “приятелско” рамо, разбутвайки хората, за да не изпуснат спирката. Възрастният мъж с посребрели коси продължаваше да се усмихва и от време на време да казва “Извинете, извинете…” Така с кученцето му успяха да слязат на спирката и да поемат в правилна посока. Господинът с благата усмивка потропваше уверено с белия си бастун по изпотрошените градски плочки и не се страхуваше, че няма да уцели правилното място, където да стъпи, защото неговото куче беше най-добрият водач, който бе имал някога през целия си живот на незрящ....

Read More