Трамваят потракваше по линиите. Наближаваше спирката, на която възрастният господин трябваше да слезе. На около 50 сантиметра от него стоеше мирно красив голдън ретривър. Човекът го държеше на въженце, макар и видимо да не бе особено нужно, тъй като животното изглеждаше далеч по-стабилно от хората, които се поклащаха наляво -надясно със завиващия трамвай.
На няколко метра от господина две майки с деца на висок глас коментираха какво е това куче в трамвая. Възмущаваха се, но не обръщайки се директно към господина, а мрънкайки под носа си и споделяйки общите си притеснения, че тези кучета са навсякъде, а децата им страдат от това и няма спасение.
Кучето сякаш осъзнаваше, че майките говорят точно за него и гледаше концентрирано в другата посока. Превозното средство заскърца по релсите и намали своя ход. Предстоеше спирката, на която дядото трябваше да слезе, за да отиде да си вземе от общината някакви документи, които се предаваха само лично. Кучето се изправи и подръпна леко повода си, за да даде знак на своя стопанин, че е време да тръгват. Дядото запристъпва смело напред към вратата.
В другия край двете майки с облекчение коментираха, че най-накрая кучето ще напусне превозното средство, за да се освободи повече пространство за техните колички с бебета. Господинът се усмихваше и се движеше леко напред и буквално не побутваше никого от добре сгъчкалите се в работния ден пътници. За сметка на това няколко средни на възраст господа му удариха по едно “приятелско” рамо, разбутвайки хората, за да не изпуснат спирката.
Възрастният мъж с посребрели коси продължаваше да се усмихва и от време на време да казва “Извинете, извинете…” Така с кученцето му успяха да слязат на спирката и да поемат в правилна посока. Господинът с благата усмивка потропваше уверено с белия си бастун по изпотрошените градски плочки и не се страхуваше, че няма да уцели правилното място, където да стъпи, защото неговото куче беше най-добрият водач, който бе имал някога през целия си живот на незрящ.
