Приказка за шапката и нейните трима господари

Господинът, който работеше в рекламна агенция, обичаше много да носи шапка. И при едно от пътешествията си до далечна Куба си бе харесал шапка, която много наподобяваше тези на художниците в Париж. Реши, че ще му подхожда на артистичния имидж и започна да я носи всеки ден – навън, в делнични и празнични дни, на среща с клиенти. Не се разделяше с нея, защото му носеше някакъв странен уют и в същото време странност, която беше присъща за много рекламисти с креативна душа.

Всяка сутрин шапката се озоваваше върху главата на 30 годишния рекламист, секунди преди той да захлопне вратата и отново стремглаво да бърза към офиса, където работеше неуморно над свои креативни идеи за нови и нови клиенти. Шапката виждаше как рекламистът започваше деня си с голяма доза кафе, за което беше направил не една и две рекламни кампании. Той обичаше наистина това кафе и беше истински негов фен, който карайки хората да го харесват, сам беше попаднал в клопката на собствените си убеждения. След сутрешното кафе шапката прекарваше обикновено доволно време пред лаптопа на рекламиста, после се разхождаше до зала за среща с клиенти, после наблюдаваше как се раждат идеи, как рекламистът комуникира с клиенти, как рекламата става реалност … и така реклама, след реклама. Понякога рекламистът сумтеше недоволно под шапката. Клиентът пак не го разбираше и отново нямаше да му даде шанс да реализира гениална идея. Шапката живееше пъстър живот върху главата на рекламиста и се срещаше отвреме навреме и с други шапки – на партитата, на събития или някъде навън. Доста често шапката стоеше на главата на рекламиста по повече от 8 часа и вечерите оставаше в офиса до по-късно, защото идеите нямаха подходящо време за реализиране – това можеше да се случи и късно вечер, и през нощта, а сутрин много по-рядко. Един ден рекламистът реши, че тази шапка вече е твърде вехта и ще бъде заменена от нова.

Шапката попадна на разпродажба. Един възрастен художник я хареса и реши, че ще му служи добре. И сега шапката прекарваше дълго време върху главата на втория си собственик. Художникът обаче беше с мисли на по-разпилян, и по-свободен човек, с по-малко рамки и ограничения. Рисуваше на платното точно това, което душата му жадува. Нямаше нещо като цел, към която да се стреми. Изливаше идеите си на платното и после носеше картините в няколко магазина, където евентуално можеха да намерят купувач. И сега шапката живееше интересен живот. Срещи с по-малко хора, повече уединение, чаша вино, мирис на маслени бои, емоция. Животът беше наистина шедьовър и всяка секунда върху главата на художника я учеше какво е свобода и безвремие. Художникът бе с по-старомодни дрехи, не се грижеше толкова много за косата си, както рекламиста, но рядко сумтеше, защото не работеше с клиентите на рекламиста. По-често обаче под шапката мислите навяваха някаква тъга, че изкуството на художника е неоценено и той пак няма да може да си позволи нови дрехи, защото няма достатъчно средства. Животът на художника беше низ от продадени картини на богати ценители и месеци на липса на каквато и да е продажба. След известно време художникът реши, че вече шапката е твърде стара и може да се раздели с нея.

Шапката този път не отиде на пъстра разпродажба, а в една обикновена метална кофа за отпадъци. А как миришеше там… досега тя никога не бе усещала подобен неприятен аромат. И ето, че трети собственик я измъкна сред боклука. Беше кварталният скитник, който тършуваше и прибираше всичко, което ставаше за ядене или за носене. Той я постави върху главата си и заприлича на същински ренесансов художник с дълго палто, цялото в кръпки, и къдрава, прошарена коса. Шапката този път не чу някакви конкретни мисли в главата на новия си господар. Той живееше и не пресмяташе хиляди възможности. Беше концентриран предимно в живота си, търсенето на храна и топли дрехи за идващата зима. След него вървяха няколко улични кучета – най-добрите му приятели и спътници в живота. Шапката живя дълго на главата на третия си господар. Той водеше спокоен живот. Срещаше много хора по улицата, но малко от тях го заговаряха. Тя вече не ходеше на партита, отново дните минаваха в безвремие и свобода, но беше изложена на условията на природата – дъжд, студ, сняг и често пазеше главата на скитника в студените нощи. Животът бе наистина непредвидим.

Nancy Colella Simply Painting Three Men in Hats

Author: Dessislava Bogdanova

В живота си имам няколко любими неща - изкуството, пътешествията, литературата, фотографията, модния дизайн. Във времето тези много мои интереси намериха място в моята професия - Връзки с обществеността. След 8 години в няколко от най-големите ПР и рекламни агенции в България - български и международни, продължавам своето развитие в сферата на дигиталните комуникации в една от най-големите банки в България. Междувременно пиша за пътешествия, за интересни теми в сферата на маркетинга и социалните медии и... приказки, защото трябва и да творим със замаха на въображението ;) Този блог е с материали, които изразяват изцяло личното ми отношение като автор и човек и не засягат професионалните ми ангажименти.

Share This Post On

Submit a Comment