Пейката на площада
Вече беше зима. Дърветата отдавна бяха останали без листа и само голи клони стърчаха във всички посоки. А щом заваля сняг, ги покри и направи по-красиви и пъстри. В мрачните дни сивите нюанси се губеха под блясъка на бялото снежно одеяло. Под него се бе сгушила и старата градска пейка на площада. Тя не веднъж бе сменяла дървените си греди, много пъти беше сменяла цвета на боята и бе усещала вкуса и аромата на лака, който я предпазваше от дъжд и сняг. Пейката беше толкова стара. По-стара от повечето дървета, които се издигаха в градината, опасваща площада. По-стара от светещия през лятото фонтан. Но пък не беше живяла толкова дълго, колкото градската баня, която се издигаше пред нея. В хубаво време на нея посядаха и възрастни дами и господа, които си разказваха истории от младините, и майки с деца, и влюбени двойки, които се прегръщаха на фона на фонтана и старата градска баня. Но днес беше зимен ден и хората преминаваха бързащи от единия край на площада към другия край. Потриваха замръзнали пръсти и надигаха по-високо шаловете си, за да постоплят замръзналите си лица. Пейката още беше цялата отрупана в сняг. Денят си вървеше. Хората преминаваха и бързаха. Никой нямаше време и желание да позъзне върху нея и да си вземе почивка или пък да изчака стар познайник, за да си побъбрят. Снежинки си играеха във въздуха и падаха, родени от вихъра на своя небесен танц. Все по-дебело ставаше бялото одеяло върху пейката. На нея обаче й бе така приятно, защото се бе загърнала и не усещаше зимния вятър. Скучен беше този зимен ден. Нямаше явно пейката да намери компания и да послуша някоя интересна история. Дори фонтанът бе заспал в зимен сън и някак пусто бе. Само снежинките изглежда не бързаха и играеха помежду си. Свечеряваше се и отново групи от хора забързаха от единия към другия край на площада. Едни се прибираха от работа, други от училище, трети отиваха на среща с приятели, но всички бързаха и отиваха някъде, където щяха да бъдат на топло. Ставаше все по-тъмно и хората преминаваха през площада все по-рядко. Пейката се подготвяше за сън. Нямаше какво повече да види днес, а утре можеше пък някой да се престраши да я почисти от снега и да поседне. Не щеш ли възрастен човек с бастун се приближи бавно към нея. Приведе се и побутна снега от пейката, колкото да поседне на дървените греди. Пейката бе така щастлива, че и днес, точно преди да заспи, беше полезна за поне един човек. Чуваше как тежко дишаше старецът, който държеше своя бастун и се прикрепяше с него. Възрастният мъж гледаше фонтана и си спомняше как някога...
Приказка за шапката и нейните трима господари
Господинът, който работеше в рекламна агенция, обичаше много да носи шапка. И при едно от пътешествията си до далечна Куба си бе харесал шапка, която много наподобяваше тези на художниците в Париж. Реши, че ще му подхожда на артистичния имидж и започна да я носи всеки ден – навън, в делнични и празнични дни, на среща с клиенти. Не се разделяше с нея, защото му носеше някакъв странен уют и в същото време странност, която беше присъща за много рекламисти с креативна душа. Всяка сутрин шапката се озоваваше върху главата на 30 годишния рекламист, секунди преди той да захлопне вратата и отново стремглаво да бърза към офиса, където работеше неуморно над свои креативни идеи за нови и нови клиенти. Шапката виждаше как рекламистът започваше деня си с голяма доза кафе, за което беше направил не една и две рекламни кампании. Той обичаше наистина това кафе и беше истински негов фен, който карайки хората да го харесват, сам беше попаднал в клопката на собствените си убеждения. След сутрешното кафе шапката прекарваше обикновено доволно време пред лаптопа на рекламиста, после се разхождаше до зала за среща с клиенти, после наблюдаваше как се раждат идеи, как рекламистът комуникира с клиенти, как рекламата става реалност … и така реклама, след реклама. Понякога рекламистът сумтеше недоволно под шапката. Клиентът пак не го разбираше и отново нямаше да му даде шанс да реализира гениална идея. Шапката живееше пъстър живот върху главата на рекламиста и се срещаше отвреме навреме и с други шапки – на партитата, на събития или някъде навън. Доста често шапката стоеше на главата на рекламиста по повече от 8 часа и вечерите оставаше в офиса до по-късно, защото идеите нямаха подходящо време за реализиране – това можеше да се случи и късно вечер, и през нощта, а сутрин много по-рядко. Един ден рекламистът реши, че тази шапка вече е твърде вехта и ще бъде заменена от нова. Шапката попадна на разпродажба. Един възрастен художник я хареса и реши, че ще му служи добре. И сега шапката прекарваше дълго време върху главата на втория си собственик. Художникът обаче беше с мисли на по-разпилян, и по-свободен човек, с по-малко рамки и ограничения. Рисуваше на платното точно това, което душата му жадува. Нямаше нещо като цел, към която да се стреми. Изливаше идеите си на платното и после носеше картините в няколко магазина, където евентуално можеха да намерят купувач. И сега шапката живееше интересен живот. Срещи с по-малко хора, повече уединение, чаша вино, мирис на маслени бои, емоция. Животът беше наистина шедьовър и всяка секунда върху главата на художника я учеше какво е свобода и безвремие. Художникът бе с по-старомодни дрехи, не се грижеше толкова...
Утро с усмивка на дете
Ани се събуди. Беше един от онези щастливи дни, в които не беше на детска градина – събота. И… можеше цял ден да си играе с куклите вкъщи, да направи поне няколко бели, за които майка й щеше да й обърне внимание… и да яде за закуска от любимия си сладкиш – кекс със сладко от боровинки с билков чай. Малката пет годишна госпожица разтърка доволно сънените си очи. Майка й все още не беше дошла в стаята, за да я буди и тя реши да се възползва от момента и да си избере някоя дреха за деня по свой вкус. Да, като всяка малка принцеса, и Ани обичаше да бъде красива и да се облича както прецени, а не както го изисква времето, мястото или майка й. Стана от леглото, обу си меките сини пантофи и изведнъж забеляза, че в стаята е някак много светло. Бяла светлина се отразяваше навсякъде, дори в най-затънтените ъгли. – Леле! – замисли се Ани, дали пък вече няма сняг? Затича се към прозореца и побърза да дръпне завесите. И … погледът и грееше, точно както, когато миналата Коледа си отвори прекрасния подарък с червена панделка и в кутията лежеше най-красивата кукла на света. – Мамо, мамо! – развика се Ани и се затича към кухнята, откъдето вече идваше прекрасен аромат на домашна закуска. – Мамо, навън има сняг! Хайде да излезем и да играем с Оливър. Ани подскачаше из цялата къща, а кучето Оливър се въртеше около нея и също не можеше да си намери място. Такава радост, такъв празник. Навън имаше сняг, всичко беше снежно и приказно бяло. Светът беше отново нов и чист и Ани нямаше търпение да излезе навън и да направи стотици ангели в снега и да се боричкат с Оливър, докато носовете им не се заскрежат. Снежният ден очакваше Ани и Оливър и още куп щастливи деца, които нямаха търпение да се впуснат в забавни игри 🙂 А някъде далеч, в сивия град, стотици възрастни хора се чудеха дали колата им ще запали днес, дали имат достатъчно дебело палто за студа и каква ли киша и кал е навън. Единственото хубаво за тях беше, че все пак е събота и в краен случай просто ще си останат на топло вкъщи. Тези възрастни отдавна бяха забравили какво е било, когато са били на пет и са тичали в снега доволно, с подгизнали грейки и ботуши, пълни със сняг. Специални благодарности за снимката на Краси Тосева, която ме вдъхнови за тази позитивна история...
Коледни Cover снимки на брандове във Facebook
От миналата седмица следя с интерес кои компании ще поставят първи на своите корици във фейсбук визии на тема “Предстоящите празници”. Интересното за мен е, че се оформя конкретен сегмент, който стартира през отминалата седмица и вече има и други последователи и това е … модата и в частност големите модни марки 🙂 Първият бранд, който още в миналата седмица беше загатнал с корицата си, че празниците вече наближават е ARMANI. В този случай говорим за цялостна кампания от съвети, които напътстват потребителите какъв подарък да изберат за себе си и за близките си. Съветите са под формата на постове и ревюта на продукти. Не след дълго още няколко модни бранда се включиха с Коледните си корици. Roberto Cavalli от днес е с корица, която по доста сходен начин, като ARMANI, приканва потребителите да изберат коледен подарък, като на корицата е посочен и адреса на онлайн магазина. Все пак трябва да добавим нещо повече от конкуренцията 😉 И Louis Vuitton, които са заложили на много по-изчистена празнична визия, подсказваща, че подаракът е на път да се излюпи от красива опаковка 🙂 Моето проучване продължава и очаквам с интерес да разбера коя ще бъде следващата ниша, която ще обнови кориците си с такива, от които грее празнично настроение. Очаквах, че козметичните гиганти ще последват бързо примера на модните марки, но засега все още няма резултати....
Малката Виена през есента – Тимишоара
Тимишоара или Timisoara е позната също и като малката Виена. Вероятно дори и да не сте чували за този град, още чувайки името му, ще разпознаете, че е в Румъния. Името обаче идва от унгарското название на река Тимиш и думата за крепост –vár. Намира се в западната част на северната ни съседка и е съвсем близо до границата с Унгария. Това е и най-големият град в Западна Румъния. Градът е бил под управлението на Австро-унгарската империя от 1718 г., когато е отблъснато Османското нашествие. И до днес в града живеят хора от различни националности – немци, унгарци, сърби, българи и разбира се румънци. Населението наброява около 450 хил. души. Един от най-големите площади, на които са разположени основни сгради като Университетът “Политехница”, Операта, замакът Жечени и други в средновековен стил, е площадът на Победата. На него има много гълъби, които са атракция за туристите и … сови, които гнездят в странните покриви на старинните сгради. Съвсем в близост до площада се намира и една от най-големите православни катедрали, наистина впечатляваща със своите размери и архитектура. Валутата, която се използва, е леи. Румъния все още не е преминала към еврото, също както България. На много места – заведения, бензиностанции и т.н. може да се плаща с карта. Добре е да не разчитате, че ако имате евро в брой, можете да пазарувате с него. Ако например ползвате такси, шофьорът със сигурност ще ви поиска да му платите в леи. В града има доста change бюра и курсът е същият, както в България, така че можете и там да обмените евро в леи. Освен площада на Победата задължително трябва да се посети и площадът на Съединението, където отново могат да се видят много сгради, предимно в австрийско-унгарски стил. На площада една срещу друга се издигат католическа катедрала и сръбска православна църква. Отново там е и сградата, където в наши дни се помещава общината. Интересни факти за Тимишоара са, че именно това е първият град в Европа с електрическо улично осветление. Това се случва през 1884 г. През 1869 г. се пуска първата конска трамвайна линия, а по времето на кметуването на банатския българин Карол Телбиз (1885-1914) през 1897 се създава акционерно дружество „Обществени електрически трамваи – Тимишоара“, а през 1889 г. трамвайният превоз се електрифицира в града. И до ден днешен в града един от градските превози е именно трамваят. В града има няколко търговски центъра, като най-големият е Юлиус Мол – http://www.iuliusmall.com/en/timisoara В мола освен множество познати международни брандове, могат да бъдат открити и румънски, особено такива за облекло. В близост до града има летище, такситата не са скъпи и са в изобилие. Интересното е, че през уикенда местните излизат навън след 19.00 и...